СНЕЖНИЯ  ЧОВЕК

      Ех колко бързо тече времето и ето пак е зима.Снегът белее чист,пухкав,даващ надежда за добра година.Днес денят дойде така ненадейно,че хвърли в паника петлите.Сега те надуват гърди и гласовете им се носят от къща до къща,удрят се в заснежените покриви,заливат все още смълчаните селски улички.Баба Петра свали котленцето от огъня,после напълни две панички с мляко-нека истине малко,че нейния старец не го обича горещо.Къде ли се дяна тоз човек?Видся и се неспокоен тази заран,още преди първи петли взе да се върти да пъшка ама мълчи ,нищо не продумва.Напоследък много прегърбен и се струва Йото,сякаш ходи на четири крака по двора.А как се катереше  по липите някога и ухилен до уши се радваше на нейния искрен смях.Вече не смееше да го остави сам и все вървеше след него.И къде се бави сега?Какво прави на студа толкова време?

     Баба Петра не издържа и излезе на чардака ,така както си беше по чехли и без забрадка.

-Йоте ,Йоте бе ,къде си?Боже ,какво те е прихванало?

   Дядо Йото тъкаляше в снега една голяма снежна топка и вече се канеше да я сложи сложи върху друга такава.По жълтите му бузи беше плъзнал розов цвят,очите му блестяха трескаво под рунтавите вежди.

-Намери....вътре морков или чушка...и две въгленчета!-едвам промълви той като се стараеше да прикрие тежкото дишане.

-Да донеса ли и старата метла?-баба Петра забрави млякото и се втурна обратно в собата.Ето къде бил той нейния!Докато се ровеше за копчета и шал в стария скрин по сухите и страни се стекоха сълзи бистри и горещи.Някога тяхното момченце слагаше на поредния снежен човек и копчета...,и шал....,и шапка.После дотърчаваше със зачервено от студа лице и я потегляше за роклята навън.Дворът се огласяше от детските му викове и нейния щастлив смях.Прегръщаше го и бързаше да стопли замръзналите му ръчички.

   Малкото момченце сега е провесор в Художествената Академия.Обиколи света,но все по-рядко намираше време да се отбие при тях.

      Баба Петра вече ровеше не в скрина ,а в спомените си.Напуканите и ръце галеха овехтялото детско шалче и мислите пареха старото сърце..

Дъго стоя така безмълвна,всякаш изсечена и изведнъж се сепна.Може би,защото се стресна от това състояние на забрав нещо я накара прозто да изтича навън.

-Йоте...,Йоте.....,Йотенце....какво ти е...кажи ми чуваш  моля те?!Господиииии!

         Дядо Йото беше паднал до почти готовия снежен човек и с едната си ръка го бе прегърнал сякаш в последния момент беше потърсил опора в своя спомен.Старата жена коленичи о бавно,целуна ледените му ръце и воплите и пробиха тишината.

     Само снежния човек стоеше горд,непоклатим и бездушен.

Автор: Иван Боженски

Be first to comment this article | Views: 425

Слънчев лъч проряза тъмнината на старата и празна стая. Всичко тук е в прах – старо място, където се реят безразборни спомени като болни от жегата мухи…Подът е изтъркан от стъпките на хиляди посетители– поклонници на това празно място…Да, то наистина е странно празно – тази празнота – плаши и привлича едновременно. Тук се е скрило великото изкуство да бъдеш сам, но в същото време, да бъдеш в себе си и със себе си. Тази стая си има доста почитатели, но само откакто е станала празна. В нея се събират много хора – дошли от различни култури, светове, с различни проблеми. Основният обаче е един – самотата. Тя се явява в различни образи  – този на несподелената любов, на смъртта, на неразбирателство с най-близките …Тя тормози всички, но никой не смее да й противоречи. Тя винаги говори с леден тон – надменна и непостижима. Понякога сяда тихо до прозореца и взирайки се в далечината започва да пее добре позната на всички песен.

         В стаята става още по-тихо, палят се свещи, които хвърлят дантелени сенки на бледозелените стени. Мек глас, четящ забравена стара приказка, напряга, но и усмирява всички пориви на душата. Дори мракът не е  толкова ужасен вече – на неговия фон се открояват бледите лица на присъстващите. В голямото огледало се отразяват всички хора, които са дошли тук, за да се отърсят от болезнената самота. Просто им беше станало като навик да споделят мълчанието си, да мълчат без да се страхуват, че ще бъдат чути. Проблемите им  придобиват причудливи форми. Те започваха да мислят с образи, с вътрешни усещания. Палитри от цветове изпълват съзнанието. Бледите свещи се отразяват в огледалото, а хората просто ги чакат да се стопят. Горещият восък е подобен на живота, който всеки един момент се променя, когато те влизат в тази стая.

         В самия ъгъл сяда една жена – тя има тъмна, вече леко прошарена коса. Очите й издават богат вътрешен свят, но в същото време- страдание. Тя  сяда в едно отдалечено ъгълче и започва да плете – това я успокоява. Дошла е тук от много далеч, за да намери душевен покой. Скръбта докосна с ледено мрачното си крило все още красивото й лице. За това странно място тя беше чула от братовчед си, с когото се виждали само по тъжни поводи. Тя е вярваща, както и повечето от дошлите тук. Вярваща във великата сила на Доброто. Странното за нея обаче е, че аурата на това място не е нито добра, нито лоша. Тази стая наистина е празна и почти без мебели. От време на време се чува слабият шепот на посетителите. Тези стени са свидетели на тежки съкровени думи, произнесени в душата. Самата тя е дошла тук, защото сърцето й вече не й принадлежи – тя го даде на скръбта без да усети как то потъна в света на отвъдното. Преди години жената загуби единствения си син и остана съвсем сама на този свят. Самотата не спира да я преследва вече толкова време и тя реши да бъде дръзка с нея – да й дойде направо на гости. Жената

 се надява да се освободи от тежката мъка, да се възроди за земния живот, да стане подобна на водата, която си проправя път през непристъпна морска скала. В това тайнствено пространство, осветено от хиляди свещи, запалени от невидима ръка, всеки може да види самотата –  да поговори със самата Нея. Жената много се надява на това – най-накрая да застане лице в лице със своя дългогодишна противница.

         Тази стая й напомня на храм без религия, на къща без хазяин. Това пространство може да се нарече обикновена безсмислица, но в същото време, всеки идващ тук, го изпълва със смисъл, но не с този, който се търси в безкрая на световете, а го дарява със свое собствено, неповторимо значение. Посетителката се оглежда и вижда и други хора. Лицата им са озарени не само от светлината на свещите, но и от искрящия лъч на надеждата. На това странно място не се споделя нищо гласно, никой не смее да наруши почти свещената тишина. Всеки гост се опитва да подреди мислите си, пред очите му започват да се нижат безкрайни събития от живота, да се подреждат като мозайка от цветно стъкло в калейдоскопа на съдбата. Хората идват тук, за да извършат един колкото прост, толкова и сложен ритуал – да останат не сами с живота си, а сами със себе си. В състояние на медитация те могат да поговорят с тази могъща сила, завладяла живота им. Ще попитате с какво е толкова особена тази стая, не може ли всеки един да се затвори в една стая без мебели и да си говори сам като един  луд без другите да му пречат. Този въпрос има няколко възможни отговора – тази стая е пространство с някаква тайнствена атмосфера, която помага на човешките души да разкрият мъката си без думи, взирайки се полуосветения мрак. На това място се ражда един силен егрегор, а за това са необходими мислите на няколко човека едновременно.

         Изобщо на тази тема може много да се разсъждава, но изводът е един – повечето хора си тръгват,облекчили страданията си. Жената поглежда стенния часовник, има още няколко минути до полунощ, когато казват вратите на световете се отварят. Тя взима една свещ и се опитва да се концентрира върху причините за идването си тук. Да си обясни защо самотата я души с ледените си нокти. Тя бавно затваря очи. Часовникът тревожно известява настъпването на полунощ. В душата й е тихо. Умът й се рее свободно из празното пространство на стаята. Тя не вижда тези стени, но ги чувства с цялото си същество. Те като че ли я притискат с невероятна сила, потискат дишането. Изведнъж духът й се обгръща с бодливия воал на страха. Главата й натежава, очите се насълзяват като от полъх на мразовит вятър, развихрил се над някоя пустинна равнина. Сякаш цяла вечност тя вижда само мрак, но вече когато душата й започва да губи всякаква надежда, той се прорязва от една заслепителна мълния. В този неочакван миг жената вижда едно лице – топло, родно – лицето на нейния син.

         Тя невярващо възкликва името му. Душата й ликува и пее, а от устните се изтръгва само тих, почти безжизнен шепот – „Ти се върна, върна се!”. Една гореща сълза прорязва хладината на мрака и светлината играе с различни цветове в тази малка частица сребро. Момчето се приближава към майка си, но тя не чува стъпките му. Краката му не докосват грубия дървен под на стаята. Синът протяга ръце към майка си и в този миг тя чува думите му. Гласът му е подобен на звън от кристална чаша, докосната от диханието на една чиста душа. „Здравей мамо! Искам да ти кажа, че много те обичам. По закона на вселената в нея нищо не се губи, а само се преобразува в една по-съвършена форма. Така и моята земна любов се е преобразувала в небесна. За твоята обич не съществуват граници, затова съм тук. Благодарение само и единствено на нея. Тя те възвисява до лика на светица, а мисълта за самотата те тегли към грешната земя. Това противоречи на космичните закони. Затова ти не трябва да се чувстваш самотна.”Няколко минути те само се гледат в очите, изказвайки хиляди думи без устните им да помръднат.

         Жената бавно отваря очи и се вглежда в празното пространство пред себе си. В съзнанието й все още звучат последните думи на момчето: „Искам да бъдеш щастлива на тази земя, а аз винаги ще бъда до теб, макар и на сетивата ти да не им и е дадено да ме виждат и чуват.” На душата й е леко и свободно. Тази стая вече не й се вижда празна, а изпълнена със смисъл. Мека златиста светлина разсея мрака и сега се вижда, че мебелите тук са изискани, по стените има снимки на хора, прекрасни като ангели. Старият дървен под сега е покрит с чудно красив килим,  който превръща всеки рязък звук в нежна вибрация. Самотата за миг е напуснала това място, за да се възцари обичта.

Автор: Roksana

Be first to comment this article | Views: 680

Настроение

Мога да управлявам мислите си, да докосна белия цвят на вечната тъга – да боядисам с него стените на студената си стая, прозорците на които гледат към нищото. Желая да кажа толкова много неща, но главата ми е замаена от шарената дантела на карнавала. Мечтая, изгубена в лазурния лабиринт на осъждащия ти поглед, заслепяват ме дъги....Отново сама виждам небето. Дългоочаквана гледка – сега изгубила всякакъв смисъл. Искам замалко да сляза на земята. Искам да опитам от синия сняг, да нося златни накити.

Сега съм отново дете, имам температура. Белият чаршаф като лека снежна смърт покрива тялото ми. Изтръпвам  за пореден път от студеното й докосване. Мъгла с жълти сфинксове ме обгръща, изпълва разсъдъка ми и се изпарява безследно. Аз потъвам в топлото сияние на болезнено розовите лъчи. Хората ме посочват с пръсти, намазани със сладолед. Аз бавно губя съзнание.

Ефирни ангелски крила, рисувани с акварел върху жълтия сняг около стария ми дом. Дъхът на пролетта ме е целунал, но аз още не съм видяла слънчевата светлина. Разтварям се в синевата на мислите ми. Камбаните на черния храм бият тревожно. Колко отдавна не съм се връщала вкъщи, все така студено е...виждам отдавна забравилите мен хора, някога толкова важни за мен. Обърнах мръсния пепелник и сега гледам как сребристо облаче пепел се вдига към безразличните небеса.  Вече не мога да бъда същата.  Момиченце с червен мак в тъмната коса се разхожда в градината– радва се на това, което предстои. Искам да намеря клоуна, който ме разплака в парка. Огледалото на стената се пръсва на хиляди парчета и ръцете ми засияват с кървави перли – парещи сълзи на предците. Шаманка замислено гледа отразения във водата огън, той скоро ще угасне. Излизам навън с твърда оранжева коса, мокра от сълзите на минувачите, болят ме ушите от розовите сърца, стъпвам в калния сняг.

Той ме черпи с кола, пусна рок и ме прегърна. В пластмасовите бутилки, разхвърлени наоколо, виждам тъмните кръгове под очите му. Той е затворен в черно мазе и не може да вземе сърцето, набучено с карфици. Лунното и слънчево затъмнение едновременно събрани в шампоана ми за коса. Той винаги искаше да ме вземе за ръка, да погледне замалко в бездънните очи на морска дева. Качи се на кораб, но обеща да се върне.

            Пристанището на един добре познат град.  Отново сме заедно. Много му отива синия костюм, а на мен -  черната рокля. Болка, страст, жълти вестникарски страници, сиви панелки...от другата страна – любимото ни море.  Той е отново далеч, правя корабче от утрешния вестник и го подарявам на вълните. Ще получи мълчаливото послание, когато изгрее луната.

Бяла възглавница в мразовитите прегръдки на самотата...Виждам само една дума изписана на стената на стаята ми, усещам всеки път магическата сила на прокълнатите обещания. Две думи, сляти с вечността –„Ще се върна!”

Автор: Roksana

Be first to comment this article | Views: 743

   Беше много гореща и задушна нощ. Не можех да заспя. Трябваше да измисля какво да направа с този мрачен апартамент. Реших, че започвам от антрето. Толкова мрачно и студено, а е първото нещо което виждам всеки път щом прекрача прага на новия си дом. „Да, още утре ще намеря майстор и ще го боядисам в някакви светли, пастелни тоново” усмихнах се на тази си мисъл и се гушнах във възглавницата.

Сутринта пих кафе с приятелка, която скоро прави ремонт и ми препоръча своя майстор. Не бил от фирма и взимал по-евтино, а много го бивало.

Вече знаех къде да открия точния човек. С новите си дванадесет сантиметрови токчета, минах през купчините пясък и чакъл, за да достигна фургонът, където ми казаха че е майсторът. В отговор на моето „ехо” излезе мъж с работен гащеризон. Целият бе покрит с бял прах, дори кестенявата му коса изглеждаше сива от него.  Обясних му защо го търся, той се съгласи, но  имал снимки и мостри на нещата които правил в дома си. Разбрахме се да мина вечерта, след края на работния ден, за да ги прегледам и избера.

Случи се така, че не успях да отида, приятелка ми се обади да гледам бебето й, за да може съпругът и да я заведе на лекар по спешност. Нямаше как да откажа, а бях забравила да поискам  тел. Номер на новият си майстор.

На следващият ден,привечер позвъних на входната му врата. Врата се отвори  леко и рошава детска глава се мушна през пролуката.

-          Здравей! Търся Иван! – не знаех дали това е баща му или някой друг роднина.

-          Тате!Тате! – момченцето изчезна от врата, но веднага след това се подаде друга малка главица на русо момиченце.

След секунда се появи и баща им.Изглеждаше много унил, очите му бяха зачервени. Аз се извиних, той ме покани вътре. Влязохме в хола. Седнах послушно на дивана, на масата пред мен имаше бутилка водка, празна до половината и само една чаша. Съпругата му вероятно приготвяше вечерята . Почувствах се малко неудобно, да притеснявам семейството  на напълно непознати хора в час, подходящ за вечеря.

Иван ми подаде чаша. Аз отказах.

-          Моля те, пий с мен, днес имам рожден ден, нека те почерпя.

Погледнах го право в очите. Бяха много червени, но въпреки това бяха много красиви. Какво ли го караше да пие сам на празника си?

Наля ми, казахме си „наздраве”, поздравих го. Той се извини, че днес не е в кондиция, донесе ми снимките и мострите.

Заразглеждах ги. Тогава вратата се отвори и влязоха децата. Момченцето седна на дивана, плътно до мен.

-Ти коя си? – ме попита с типичното за децата неприкрито любопитство.

- Аз съм Ирина, но всички ме наричат Ира. А ти как се казваш?

- Мони!  - детето седна на земята и се заигра с едно камионче.

Русото малко момиченце седна в скута на баща си. Той я целуна по челото.

-Кога ще си дойде мама?

- Скоро, мила, скоро! Отидете сега  двамата да гледате телевизия в детската, аз ще дойда след малко.

Децата послушаха баща си и напуснаха стаята. Иван изчака  затварянето на вратата, стана, обърна се към  прозореца. Секунди мълчание. Аз нямах понятие какво става, мълчах си.

Когато се обърна към мен видях сълзи в очите му. Той ми се извини още веднъж. Разказа ми, че съпругата му го напуснала преди седмица и още не може да намери начин да каже на децата. Може би от алкохола, а може би нямаше на кого да сподели, но реши да излее чувствата си пред мен, напълно непознатото момиче.

Един ден се прибрал от работа, намерил бележка. Нищо повече! Ръцете  му трепериха, докато говореше. Каза ми, че му е много тежко,  защото я обичал ужасно много. Били заедно от деца. Т я била смисълът на живота му, цял живот правил всичко по силите си, за да й угоди.  Не си представял живота без нея…

Изправих се! Почувствах, че този мъж има отчаяна нужда от прегръдка. Отидох и просто го прегърнах. В този момент сама се изненадах от себе си. Това беше нетипична постъпка за мен. Та аз мразех контакта с хора, дори ръкостискането  ми беше неприятно.

Прегръщах го няколко секунди, може и дори минута да е било. Казах му, че всичко ще се оправи, че трябва да бъде силен заради децата си.

Иван не ме докосна. В смисъл, не вдигна ръце да ме прегърне. Само ми благодари. В очите му още имаше сълзи. Вдигна чашата си и я изпи до дъно. Отново ми се извини.

Аз се почувствах неловко. Видях,че този човек има нужда от помощ, но какво можех да направя аз, дори не се познавахме.

Изправих се, за да си вървя. Той ми даде мострите, за да ги прегледам у дома. Уговорихме се да се чуем, този път взех номера на мобилния му телефон.

  На следващия ден се чухме, вечерта той дойде  у дома, за да прецени нещата. Предложих му кафе, пихме. Разказа ми, че на строежа работи по двадесет и два дни месечно, а сега ще вземе отпуск за седмица, за да може да направи ремонта у дома. Разбрах, че преди работел като началник в електроразпределителното дружество, но след масовите съкращения се захванал с ремонтите. Отново ми се извини, около десетина пъти, за предишната вечер и си тръгна.

Мислих за него цяла нощ. Дали в мен се събуди онова състрадателно майчинско чувство, присъщо за женската природа или този мъж започваше да ме привлича….. не знаех. Чувствах, исках да бъда с него, да държа ръката му, а може би дори да го целуна.  Всяка жена, която чете това, ще ме разбере. Състрадание, потребност да дадеш нежност, да помогнеш на някого, да бъдеш с него…

Ремонтът започна, мен често ме викаха до офиса за отчети  и платежни, нищо че бях в отпуск. Всеки ден  прекарвах с Иван, станахме по-близки, аз вече със сигурност знаех, че той ме привлича силно. Нищо, че бе с дванадесет години по-възрастен.

Той, за мое съжаление, никога не ми показа подобна симпатия.

Всяка нощ, преди да заспя, мечтаех за неговата любов. Как завидях на онази жена, на неговата съпруга, как исках и аз да бъда обичана по този начин. Толкова силно, със сълзи в мъжките очи. Да ме обича с цялото си сърце, на бъде готов на всичко в името на любовта ни.

  Купих му закъснял подарък за рождения ден. Когато му го подарих у дома, Иван ми благодари, наведе се  и ме целуна по бузата. Допирът на устните му беше много нежен…и кратък. Без дори да се замисля се надигнах на пръсти и го целунах по устните. Отдръпнах се, нищо!

Той не ми отвърна, но само след няколко секунди, през които ме гледаше в очите, ме сграбчи и притисна към себе си. Целувката му беше страстна и едновременно много нежна.

После се върна към работата си в антрето без да ми каже и дума. Останах сама в стаята и  не знаех какво точно да му кажа. Когато стана време да си върви, за да прибере децата от градина, той дори не ме погледна. Пожела ми приятна вечер и затвори вратата след себе си.

Тогава се чувствах ужасно, вероятно той съжаляваше за случилото се. Много ми беше болно, толкова много исках този мъж да бъде с мен, но бях безсилна.

На следващия ден, когато трябваше да ми каже нещо Иван , го правеше без да ме погледне в лицето. Дори и така ме покани на рожден ден на дъщеря си Ралица. Естествено – отидох! И как да не отида, Иван ми бе казал, че ще бъда единствената гостенка. С деца празнували в детската градина, а той нямал никакво желание да се среща със семейните приятели. Не искал да го разпитват за жена му, а и може би те са знаели, че тя има любовник отдавна.

Купих каквото се сетих, че се купува за детски рожден ден. Всичко започна чудесно, децата много се радваха на подаръците, на клоунските шапки и носове. Иван беше поръчал  много красива торта.

Отидохме двамата с него в кухнята, за да разрежем тортата. Изненадващо за мен той ме погали нежно по рамото и ми благодари. Не му отговорих нищо, само се усмихнах. А и какво да му кажа…. Истината е, че не правих това за децата, за да го впечатля. Изпитват потребност и после удовлетворение да им дам малко радост.

Докато похапвахме от вкусната торта на входната врата се позвъни. Това за мен сложи край на вечерта!

Бяха кумовете на семейството. Дошли да поздравят детето. Запознахме се, но ситуацията бе неловка.

Мъжете излязоха на балкона да изпушат по цигара. Мони ме повика в детската, за да му помогна да вземе някаква голяма играчка. Минавайки по коридора, за свое нещастие, чух мъжки разговор:

-Ей, бива се те, не си поплюваш.  Бързо се уреди с младо маце! Браво!

-Не, не е така, тя е само клиентка. Не е каквото мислиш. Изобщо дори не ми допада,всъщност….никога не бих имал връзка с такава жена.

В този момент коленете ми омекнаха.  Познала бях гласа на Иван.

След  секунди вече си обувах обувките. Със сигурност червенината по лицето ми ме бе издала, защото въпреки скалъпеното извинение за спешно обаждане другата жена ме гледаше учудено.  На тръгване не се обадих на Иван, срам бе беше! Затичах се по стълбите, излязох и изключих мобилния си телефон.

  Прибрах се у дома. Антрето ме посрещна приветливо. Оранжево и толкова слънчево и усмихнато, като в онази песен. Но моят свят бе черен. Новото антре ми се усмихваше, аз плачех.

До два дни щеше да бъде напълно завършено, точно каквото го исках. „Още само два дни и няма да го видя никога повече” – исках да се успокоя сама с тази мисъл, но вместо това се натъжих още повече. Седях в слънчевото си, дружелюбно антре на пода, близо до входната врата и не можех да спра сълзите си.

  На сутринта дойде моментът, от който се страхувах. Иван позвъни, идваше, за да довърши антрето.

Отворих, той ме попита какво се е случило, защо ми е бил изключен цяла нощ телефонът. Отговорих му, че е дълга история. Обърнах се, не исках да виждам лицето му, предложих му кафе и без да чакам отговор влязох в кухнята.

Иван ме последва, като ме хвана за ръката. Отново ме попита какво се е случило. Този път му казах, че съм чула техния разговор.

Той само поклати глава:

-Ира,Ира…

Аз се отдръпнах, не го гледах.

-А какво трябваше да му отговоря според теб? Какво……. да му призная истината ли? Да му кажа, че заспивам и се събуждам с мисълта за теб? Да му разкажа ли, че те сънувам всяка нощ? Да му кажа ли, че ти си най-милото и нежно създание, което съм срещал или да му разкажа как сърцето ми бие лудо всеки път, когато си наблизо?.....Да му призная ли колко съм ти задължен за всичко, което правиш за мен и децата? Това, че няма да взема пари за ремонта на апартамента ти е една дребна частица, от всичко  което ти дължа. Но аз, Ира, не само ти дължа толкова много. Аз се влюбих в теб още, когато ме прегърна в онази нощ.

Аз не можех да помръдна, слушах го и дори звук не можех да изрека.

А Иван продължаваше да  говори:

-Не исках никога да ти казвам тези неща. Аз не съм за теб, ти заслужаваш нещо много по-добро.  Стар, с две деца и голяма ипотека……какво мога да ти предложа?!Колкото и да ми се иска не мога да бъда с теб. Аз само бих ти провалил живота! Сега, мила моя, ще се обърна, ще си довърша работата по антрето и ще си тръгна. Това е……….. това е най-доброто, което мога да направя за теб…….и искам винаги да помниш……

Не го оставих да довърши. Хвърлих се на врата му и го прегърнах с цялата сила, на която бях способна.

-Обичам те, не си тръгвай, моля те, ако наистина имаш към мен такива чувства, направи ме най-щастливата жена и остани! Нека се събуждаме заедно, нека заспиваме един до друг. Не довършвай антрето,искам всеки път щом влизаме тук,  то да ни напомня за началото на нашата любов. Нека слънчевото антре, което двамата сътворихме да бъде началото на нашия слънчев живот!

Оженихме се, когато разводът му приключи.

Сега имаме три деца, куче и недовършено слънчево антре!

Автор:  Цветелина Парталова

Be first to comment this article | Views: 499

- Защо...аз ....какво искаш от мен?

 - Веднага стани и слез от влака! гласът му от мил и нежен бе станал суров.

Ивета се подчини покорно, дори не извика. Толкова беше уплашена! Той вървеше плътно зад нея, с една ръка я бе прегърнал и носеше багажа й, а с другата държеше острия предмет забит в ребрата й. Слязоха от влака. Как останали хора не виждаха какво се случва пред очите им!?! Преминаха през коловозите, после завиха покрай малката гара. Отзад имаше ги чакаше кола. В нея седеше друг мъж, които когато ги видя, излезе и отвори задната врата. Михайл накара Ивета да влезе ,  тя се подчини. Младият мъж седна до нея, сега тя видя че той държеше голям   нож. По време на пътуването двамата мъже мълчаха. После шофорът се обърна и заговори на турски. Ама разбира се, Михайл беше турчин! Как не се беше сетила тя.

Колата пое по черен горски път. Изкачи се нагоре в гората и спря пред малка стара къща, скрита между дърветата. Шофьорът слезе, Михайл пак притисна ножа в ребрата й. Заповяда на момичето да слезе и да върви. Влязоха в къщата, тясно малко коридорче с варосани стени и стари черги водеше до стаята в която я  заключи.

Ивета се чудеше как да се измъкне. Още не можеше да повярва, че това се случва. Беше в шок. В стаята имаше голямо желязно легло, стар бял скрин, печка с дърва и пукнато огледало на стената.Сакът и бе до леглото.  Ех, само да имаше нож вътре. Извади мобилния си телефон, нямаше обхват.

Чуха се стъпки, щракване на ключ в ключалката. Врата се отвори. Ивета замръзна на място. В същото време колата отвън потегли. Бяха останали сами в къщата в гората, поне за сега.

- Ще ме убиеш ли? - Ивета чу как гласът  и трепери. Сама не разбра защо зададе този въпрос.

- Не, виж .....аз съжалявам за начина по който те доведох тук, но....

Тя го прекъсна:

 - Моля те, пусни ме да си тръгна, ще намеря и ще ти дам колкото пари искаш, само ме пусни….Младият мъж се поколеба за секунда, искаше нещо да каже, но излезе и заключи след себе си.Ивета се разплака. Колко безсилна се чувстваше, но може би утре, на светло ще измисли начин да се измъкне. Вече се смрачаваше. Да, утре ще намери начин да избяга, ако бе жива до тогава……Една муха кацна на лицето й, тя отвори очи. Беше заспала в плача си, вече се бе съмнало. Стана и заоглежда през прозореца, трябваше да се измъкне някак……Чу стъпки, тя бързо се върна на леглото и закри лицето си с ръце.-Добро утро, донесох ти закуска!- Какво ще правиш с мен? Моля те, пусни ме, няма да кажа на никого…моля те! – Ивета пак се разплака.Михайл направи крачка, седна на леглото до нея и я хвана здраво, по-скоро това беше прегръдка. Младото момиче се разтрепери  като лист.-Нищо лошо няма да ти се случи,  успокой се, искам да се успокоиш! Тези думи имаха обратен ефект, тя се ужаси, отскубна се и се сви в другия край на стаята.-Ивета, чуй ме добре – младият мъж се приближи към нея – още не исках да ти го казвам, но аз …….глупаво ще ти се стори, но аз исках само…..само..Тя го прекъсна:-Да ме изнасилиш, е, хайде давай, какво чакаш! – в гласа и имаше и увереност и страх, и ужас.Михайл поклати глава и излезе от стаята.Върна се след няколко часа, които Ива бе прекарала в сълзи. Така и не беше намерила начин да избяга.-Нищо лошо няма да ти се случи тук. Знам, че не ми вярваш, но…аз не те лъжа. Тук си…..аз, аз исках да дойдеш тук защото……просто исках да прекарам малко време с теб. Добре знам, че ти никога не би се съгласила да излезеш с човек като мен. Много те моля, довери ми се, нищо няма да ти сторя. Аз исках…. – Михайл изглеждаше смутен – Съжалявам за начинът по който те доведох тук, истината е, че от както те видях за пръв път не мога да спра да мисля за теб. Аз никога не съм вярвал в глупавите приказки за любов от пръв поглед, но нещо такова ми се случи с теб. Дни наред , седмици пътувах в същият влак, за да те видя отново….. Знам че ти не ме забелязваше и  просто беше любезна с мен. Искам да кажа, че ти се превърна в моя фикс идея,заспивам и се събуждам с мисълта за теб, всичко бих дал да прекарам малко време с теб, да те докосна, но не по начина които ти мислиш.Михайл наведе глава.-Ивета, просто искам да ти кажа, че съм много влюбен в теб, знам че няма да ми повярваш, но се влюбих в момичето, което видях преди месец във влака.Знам, че може да отида в затвора за това, но ще си заслужавало, повече от всичко искам да те опозная.Ива продължи да го гледа с недоумение и ужас.После той я помоли да хапне нещо, попита я дали има нужда от нещо друго. Тя не отговори, той я остави отново сама. Дали беше истина това, дали този непознат мъж наистина се бе влюбил в нея или беше някакъв капан. Колко дълго тя бе мечтала за подобна любов, не….това не можеше да бъде истина. Той се върна не след дълго, носеше още храна. Младият мъж пак я помоли да хапне, тя му отвърна че иска да се обади на майка си, за да я успокои. От както баща й почина, майката на Ивета страдаше от сърце и тя се боеше да не се случи най-лошото. Михайл се замисли за миг, после каза, че може да я заведе нависоко, където  телефонът и ще има обхват.Върза ръцете й и тръгнаха през гората. Михайл й каза, че ще е безсмислено и много опасно да реши да бяга, защото наоколо няма други хора, а нощем гората е пълна с чакали. След няколко крачки Ива вече имаше план. Каза, че трябва да отиде до тоалетната и той и позволи да се отдалечи, като и отвърза ръцете. Тя направи няколко крачки и затича с все сила. Клоните и храстите разкървиха ръцете и краката й, но тя трябваша да продължи.-Чакай, моля те, чакай! – Михайл я гонеше. Тя вече усещаше дъхът му, след секунди той я сграбчи за рамото й я повали на земята.Ивета се съпротивляваше с все сила.Михайл беше силен, непозволяваше да помръдне.Беше легнал върху нея, тя усещаше бясното биене на сърцето му. Лежаха така, гледаха се в очите и мълчаха. Както в сладникав сапунен  роман  тоя я целуна, тя не се съпротиви. Михайл я погледна в очите и отново я целуна нежно. Този път тя му отвърна, устните му бяха меки и нежни. Ива не можеше да повярва какво правеше, каква лудост я беше обзела. Младият мъж се изправи, седна на тревата и запали цигара. Тя нямаше сили да помръдне, случилото се я беше разтресло. -Довечера ще дойде моят приятел, ще те закара на гарата и ще се прибереш. Аз ще отида в полицията и ще им разкажа какво съм направил….Ива го прекъсна:-Не, неискам да тръгвам още, не мога да повярвам че го казвам, но нека остана още малко, само да се обадя на майка ми, за да не се тревожи. – изправи се и седна до него.Какво правеше, всички я смятаха за разумно момиче, а сега…какво правеше, но устните му…те бяха толкова прекрасни. Спомни си, някъде бе чела за синдром при който похитеният се влюбва в похитителя.Стигнаха до върха, тя се обади на майка си.Разговорът продължи няколко секунди, естествено старата жена и зададе много въпроси, но Ива отвърна само че е добре и скоро ще се прибере и затвори. После се обърна, подаде му телефонът си  и му каза, че с този жест му се доверява напълно и той може да прави с нея каквото реши. Това я накара да се почувства освободена.По пътя разговаряха. Къщата била на баба му и дядо му, но те починали.Баща му бил турчин, майка му българка. Баща му имал сладкарски цех за турски сладки и баклава, имал брат, който починал като дете. Хвана я за ръка и каза, че за него тя е сбъднат сън.Разказа й, че през нощта е гледал как спи, колко била прекрасна и нежна.Вечерта си запали огън и приготвиха вечеря  на него.Ивета имаше чувството, че отдавна познава Михайл, за няколко часа  той успя да я накара да се отпусне и забрави действителността, да почувства сигурност, от ужасяващият я мъж, той се превърна в мило  и забавно момче . Тя също му разказа за себе си. Нощта бе много тъмна и хладна. Нямаше облаци, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш ако се протегнеш ще ги докоснеш. Огънят пукаше, някъде наблизо виеха чакали. Изглеждаше сякаш бяха в някакво спряло време, далеч от динамичния и сив  истински живот.Мишо я прегърна и влязоха вътре.Следващият ден мина  неусетно, ходиха на разходка  до извор, навътре в гората, а останалото време прекараха прегърнати. Нощта също бе прекрасна.-Съкровище, виж, аз се чувствам като в сън с теб, ти си всичко за което някога съм мечтал, то трябва вече да се прибираш. Довечера трябва да дойде Кадир и да те закара до вас.-Но, нали няма да се разделим за винаги, нали ще намерим начин да бъдем заедно…..Ива се разплака отново.-Не плачи, никога не искам да виждам сълзи по лицето ти. Той започна да целува мокрото й лице.-На никого няма да кажа къде съм била, ти не ходи в полицията.Не ме оставяй сама – Михайл я прегърна.-Аз много повече от теб искам да бъдем заедно, но утре ще става, каквото ще става!Решили бяха да се поразходят из гората по обяд, когато забелязаха приближаващата с бясна скорост кола. Беше колата на Кадир.В нея имаше още някого.Оказа се бащата на Михайл! Изскочи и започна да крещи на турски език. Оказа се,че полицаите са разбрали някак къде се намира отвлеченото момиче, дали от очевидци на гарата или от мобилния  й телефон. Сега обикаляли из селото и разпитвали. Бащата на Мишо решил да действа бързо, взел решение веднага да го закарат на турската граница и да го изпрати при брат си в Истанбул. След  още няколко минути в караници , от които Ива нищо не разбираше, Мишо и каза бързо да си събере нещата. След  десетина  минути потеглиха.След час колата вече бе спряла а в началото на нейният роден град. Той я прегърна.-Съкровище, ти сбъдна моята мечта! Обичам те, помни го винаги. – целуна я нежно.-Аз ти благодаря, Мишо! Намери начин да се свържеш с мен, не ме забравяй!  - тя го прегърна – ще чака да ми се обадиш!-Хайде,тръгвай вече! – баща му изкрещя. Михайл се обърна и влезе в колата.Ивета никога повече не го видя. Той остана само в онова СПРЯЛО ВРЕМЕ далеч от действителния живот, в гората където мечтите с сбъдват.    

Автор:  Цветелина Парталова

Be first to comment this article | Views: 577

Чувстваше се особено сам. Не самотен, а сякаш нещо липсваше. Той беше весел, усмихнат и дори леко безгрижен. Поне това виждаха останалите..
От както си тръгна тя, сякаш всичко се промени. Полъхът на вятъра вече имаше за него друг аромат. Повечето неща загубиха своя ведър цвят..
Вървеше по прашните улици и се оглеждаше .. единственото нещо, което виждаше бяха все същите угрижени лица и погледи пълни с тъга и лека омраза към света. Спря се до една витрина. Загледа се в нея и се замисли. Спомни си за дните, които беше преживял с нея. Усети лек допир по устните си. Не беше вятърът. Усмихваше се леко и прошепваше наум “Какво има?” .. Чуваше нейното “Липсваш ми..” като шепот носен от вятъра, изречен от листата на дърветата. “И ти на мен..” мислеше си той, несваляйки усмивката си от лицето си..
Сега тя беше далече, но той усещаше, когато тя си мисли за него..
Чудеше се как ли е тя, дали се чувства щастлива..Искаше всичко възможно най-добро за нея..беше готов да направи прекалено много, за да усети още веднъж топлината на прегръдките й..
Улисан от мисли, изведнъж забеляза, че се е свечерило..погледна към небето и една от звездите му намигна. Той вярваше, че рано или късно пак ще бъдат заедно..искаше му се обаче това време да мине по-бързичко. Погледна пак към небето и видя падаща звезда..единственото нещо, което той си пожела е просто да не бъде забравян. Някой му беше казал, че “Липсваш ми” не означава нищо..той не вярваше.. За него “Липсваш ми” беше повече от това да се чувства нужен.. сякаш той беше едно цяло с нея и когато не беше тя до него се чувстваше болен..
За секунда се отърси от мислите си, усмихна се и пое по пътят си с безгрижие..поне това искаха да видят хората..

Автор: Стефан Димов

Be first to comment this article | Views: 553

Стоях на брегът на морето и гледах вълните. Ако можех да си пожелая нещо сега, щях да помоля само за едно.. денят да не ми отнема скоро тази приказна картина. Тялото ми трепваше при всеки един лек полъх на вятъра. Сякаш изтръпвах, а тя не беше вече до мен. Във всеки следващ полъх на вятъра долавях думи, прошепнати от разбиващите се в скалите вълни, но с течение на годините, думите постепенно губеха, малко по малко, своята въздействаща сила .. Спомени, след спомени изжеднъж ми се завъртяха в главата и въпреки, че не можем да живеем в самият спомен, той е по свой собствен, естествен и уникален начин, нещо незабравимо и някак си вълшебно. Хубавите спомени не са малко..спомням си усмивките, искрените сълзи, закачливите погледи, смехът до зори.. спомням си сладостта по устните ми, топлината в ръцете ми, сигурността под краката ми. Споменът си остава и не се забравя. Не искам да живея във спомена, искам да живея със него! Просто разликата е там, че не поставям граници на свободата си, същевременно незабравяйки миналото. Изтръпнах пак.. Докато се бях замислил за всичкото това, съвсем се беше стъмнило навън. Морето се беше успокоило..така беше още по-красиво. Погледнах нагоре към небето и се замислих.. Замислих се за живота. Може би хаотично разхвърляните звезди по небето ми напомниха по някакъв начин за човешките взаимоотношения. Хора се събират, после се разделят..но споменът остава. Това колко сложно ще построи човек съдбата си, зависи само и единствено от него. Полъхът на вятъра придоби пак различен от предишния аромат.. а приказната картина, цялата тази красота около мен, продължаваше да ме топли.. Честно да си призная, малко и завиждах, че е толкова красива. Не беше ревност, че утре ще съм далеч от тук и няма да мога пак да я видя, а вместо мен, някой друг ще се наслаждава на неземната й красота..,завист си беше, макар и благородна.И както се бях замислил за всичките тези неща, седнал на мокрият пясък, осъзнах, че тази гледка след време ще ми липсва..знам, че нещо, някога пак ще ме доведе тук, на същото място и ще се чувствам щастлив, наистина щастлив..
А до тогава ли?
-До тогава остава само споменът! ..

-Стефан

Автор: Стефан Димов

Be first to comment this article | Views: 1052

Беше го забравила!

Потърси го във всички джобове на сака си, но не го намери! Ама че глупаво! Вероятно бе останал на нощното шкафче. Липсата му я накара да се почувства много неподготвена за изпита. Ивета мислеше, че през три часовото си пътуване ще разполага с доста време за преговор. Добре, че поне имаше лекциите!

Вагонът беше пълен и шумен. Носеше се тежка, задушлива миризма на мръсни крака, стара храна и пот.  Сега оставаше само някой да седне срещу нея на " сладка раздумка", както обикновенно се случваше. Тези раздумки, както ги наричаха бабите си бяха нещо напълно естествено при пътуването с влак. Докато си мислеше това срещу Ивета се настани възрастна дама с обемисто тяло, което "преливаше" и на празната седалка до нея. Без да обръща внимание на разпръснатите листи около момичето възрастната жена набързо и разказа,че отива да види внуците си, че мъжат и имал ишиас, че нея я мъчат шипове. Ивета само кимаше с глава, добре че жената слезе след още две спирки." Ох, най-после ще почета" въздъхна младото момиче.

Когато дочиташе последните редове на дванадесети въпрос вратата на купето се отвори шумно. Ивета надигна глава, това което видя не й хареса. Пред нея седеше млад мъж. Висок, с тъмна коса, леко брадясал.Имаше много правилни черти на лицето, което го караше да изглежда доста привлекателен.

- Здравей, отново! Дано не ти преча, може ли да седна при теб?

Ивета позна този мъж и преди бе пътувала с него.

- Здравей, не, не ми пречиш, заповядай! Аз и без друго нямам какво да чета. - усмихна се тя мило.

Поговориха малко.Тя вече знаеше, че той се казва Михайл, Мишо - за по-кратко. Мишо я помоли да се премести на мястото до нея, защото слънцето му пречило. Влакът спря на следващата малка гара.Ивета погледна през розореца, не слизаха много пътници в това село. В този момент усети нещо твърдо и остро  в ребрата си.Обърна се с ужас! Михайл я гледаше право в очите. Зениците му бяха огромни!

- Стани и слез от влака!

Автор: Цветелина Парталова

Be first to comment this article | Views: 561

Защо салама е салам?Или пък чушката е чушка? Много въпроси с многозначителни и всевъзможни отговори... Къде се крият значенията на моите „въпроси”?Не мога ли просто да не питам?Защо отново и отново го правя?Безсмилен диалог?Просто монолог на човешката нартура...толкова объркана,дълбока и неясна... Глад.Цигара.Сок – грейпфрут.Топлина.Къде съм аз?В малкото пространство или в голямата заблуда на своя разсъдък? Пауза.Намирам се в своето чувство.Търся спокойствието,което отчасти намирам с помоща на дихателната ми система,малко газ,искра,пламък,дим...трагедия...Заблуда..Основната ми идея се губи..Пълен хаос в иначе в иначе така подредената мисъл.Защо нещата са такива,каквито не са?Кой е измислил скапаният въпросителен знак?Усмивка...Осъзнавам колко безсмислено пропилявам времето си...но то и без това е толкова разпиляно...Унасям се в хуманноста и огледалото на човешката душа – музиката.Коефициента на ползено действие на пръстите ми е огромен...Но общият знаменател липсва.Защо ми е?Търся ли го?Мисля,че на никого не е нужен.Човек толкова бързо се променя или по-скоро е променян.След минути ще се смея на творението,което се ражда по течението на времето.Шума на отминаването му ме ужасява...Искам да сторя толкова много докато съм убеден,че не греша...но фактите са факти...лъжата е лъжа.Заблудата.Надеждите изгарят образа,който сам съм си изградил под закрилата и примера на повечето останали образи...Това ли е живота...?Вървиш,докато не стигнеш твърде далеч и разбираш,че да се върнеш остава най-съкровената тайна? Бъдещето не е нищо повече от ускорен стремеж към миналото...Аз ли съм или не съм,някога ще бъда или съм бил?Съгласен съм,че всичко трябва да е такова каквото е ,защото е , но бих бил доволен ако имах избора да не съм.Чудя си се на мизерната логика и излишно негодувание...Желая да не ми пука толкова много за промените,болките и главоблъсканиците,защото никога не знаеш кога небето над теб ще се преобрази в черно или обратно.Живееш или не – няма да е грешно..Просто млъквам,за да се отпусна за пореден път в своята душевна дилема...да продължа с въпросите...да скрия част от откритото и да оставя насаме откачения или любопитен читател,захванал се с този така кратък пример за безсмисления смисъл.Този смисъл,който ни дърпа,закопава и ни се присмива. Глад.Със всяко едно значение,което може да придобие тази дума.С удоволствие бих хапнал един сочен салам,в който да открия спомените за нелепата си извратеност,вяра и празнословие.Защо ли?Може би защото салама е салам...Има ли значение?Чушките не виреят навсякъде,затова ше се постарая да се науча да си похапвам по-често... 2007 г.

Автор: Камен

Be first to comment this article | Views: 306

Люшкахме се като пияни.Опипвахме с треперещи ръце вратите.Всички бяха заключени.Времето ни се стопяваше.Може би на 15 или 20 врата видяхме човек.Стоеше пред вратата си.Над главата си имаше навес от дебели талпови дъски.Сигурно бе чул виковете ни и бе излязъл да ни спаси.О,ангел небесен!Всички се втурнахме към него."Чичо,спаси ни,пусни ни вътре,умираме-викахме един през друг" "Не,не мога",бе отговорът.Не разбрахме."Какво?Защо?" "Защото жената и дъщерята вътре са без фереджета-бе отговорът на селянина" "Но ние ще умрем.Пусни ни-молехме се" "НЕ!-бе твърдият отговор".И не ни пусна.В това село живееха помаци.Според обичаите им,фереджетата са символизирали вярата им в АЛЛАХА ( БОГА ).Което бе един обичай,а не вяра в АЛЛАХА (БОГА ).Понеже един който вярва в АЛЛАХА (БОГА ),ПАЗИ ЖИВОТА около себе си,както своя собствен живот.Ние пищяхме,"Какво да правим чичо?"Селянинът отговори."Стойте тук до мене"Плътно се притиснах до кирпичената стена.През нея се виждаше двора.Там се мярнаха 2 забрадени жени.Не гледаха встрани.Сигурно нямаха право.След туй изчезнаха.

Сред другарите ми имаше един на име Тошо.И досега не съм разбрал.Дали той бе най-храбрият,или пък най-страхливият сред нас.От другата страна на селската улица имаше врата.Тя не бе точно срещу нас,а малко встрани.Така че разстянието между нас и казаната врата бе около 7 м.След преговорите със селянина,когато ни стана ясно,че ни е отказан достъп в къщата,където бе спасението.Когато се разбра,че сме изоставени под открито небе ,насаме с огромните камъни,то Тошо направи отчаян ход.Той се откъсна от стената,където притиснати търсехме спасение,и с огромни скокове пробяга през селската улица.Целта му бе,да достигне вратата,да влезе вътре,и да поиска помощ.Това,което направи Тошо бе лудост.Но в момента,може би не разбираше риска който поемаше.Всеки момент очаквахме нов взрив.Тошо достигна до вратата,хвана дръжката,и трескаво я раздруса.Уви! Вратата бе заключена.Тогава се възпламени третият взрив.Като че изреваха стотици ранени зверове наведнъж.Мисля че,това бе най мощният от всички те 25 взрива.Толкова силен бе,че дъхът ми спря.Върховете на планината поеха ужасния трясък,и го усилиха многократно.Сякаш,целият свят рухваше.После заваля каменен дъждКакто казах,камъните бяха колкото юмрук.Падаха със свистене от небето.Вляво,вдясно,зад мен,пред мен.Вдигаха облаци от прах.Правехе дупки по стени,зидове.Чуваше се трясък на чупещи се стъкла,керемиди.Остри,големи камъни падайки с огромна скорост подсичаха клони на дървета.Сред свистящия шум от падащи камъни се примеси по-заплашителен шум.Докато се питах,какво ли е това,на 2-3 м. пред мен се стовари огромен скален къс.Вдигна се облак от прах.Стената в която търсех опора се разтърси.БОЖЕ!Какво бе това?

Be first to comment this article | Views: 497